22.07.2010 г.

...



Щастието е скрито в самия стремеж - то не е в края на пътя, то Е пътят.

3.07.2010 г.

Да дишам море



Под линия
автор: Merian

Дотолкова ми стигат силите на мен.
Врабеца да нахраня със трошица.
Да кресна след избягалия ден.
Да поизправя стъпкана тревичка.
Приятел да изслушам мълчешком.
Съвет да не раздавам непоискан.
Да тичам по обезлюден перон
след влакове, които ни разсичат.
Да стисна зъби, да броя до сто,
когато ми се иска да ранявам.
Да милвам цвете, да говоря със дърво.
И рядко- да вървя по тротоара.
Дотолкова ми стигат. Да греша.
И да се влюбвам като за последно.
Да искам да се случват все неща,
които са привидно непотребни.
Да падам със затворени очи.
С отворени широко -да целувам.
Да ме е страх от мъртвите души.
От тъмното. Дълбокото. От сбогом.
Да дишам на морето със дъха.
Да ме разнежва първото кокиче.
Да споделя с децата си света,
какъвто заедно го доизмислим.
Дотолкова, доколкото да знам,
че мога да се губя във пиянство.
И от нахалство да изпитвам срам.

И винаги ми стигат за начало
/http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=58782/

7.06.2010 г.

Щастие...




„Човек никога не е толкова щастлив, нито толкова нещастен колкото си въобразява.“ — Ларошфуко

1.06.2010 г.

Една такава...



Една такава...

Когато ми е мъчно и настинало
под веждите, мъгливо и самотно,
когато посред лято идва зимата
и дъждовете влизат по врата ми косо…

Когато си далече, чак във банята,
или работиш някъде, където ненавиждам,
когато съм при моите приятели
или съм никъде, но просто не откликвам…
Когато в сърцето ми е станало
по-тъмно и по-влажно от бърлога,
тогава да се боря за живота ни
не ми достигат сили и не мога…
Когато съм над книга или мивката
и искам да изляза, а е трудно,
Когато е безпътно и измислено
И няма как да ти повярвам в утрето,
Когато свръхболезнена е раната
и твърде ми се плаче, или мисли
когато, Господи, когато съм разплакана
и всичко ми ей, такова никакво…

Тогава съм единствено приличаща
на тази дето сутрин в огледалото,
усмихва се щастлива под веждите си,
едно момиче, странно, недодялано…
(pisanici_com)

6.05.2010 г.

...

 
Ако желаете да закупите...

Eдна калинка пъстроцветна
летяла из гора столетна.
Насреща й дърво голямо
я гледа цяло онемяло.
„Защо, кажи ми, ти така
пресичаш нашата гора?!
Не знаеш ли, че тука да минава
не може всеки да решава!
Ти данък трябва да платиш
или на нас ще налетиш!”
„Уважаеми, мили, господин Дърво, -
рекла калинката, скрита зад едно листо, -
дайте, моля, едно разрешение
на пътя свой да имам продължение.
Защото аз съм малка, знам,
и само точките си мога да Ви дам.
Ала нося аз послание
за щастливо предсказание
и по цялата земя
съм известна със това
да показвам аз на всяка жива твар
къде на свойта обич ще е господар.”
Дървото от почуда вдигна клони.
„За тази дейност заслужаваш ти поклони!
Признавам – малка си, но много ценна
и даваш ми урок тъй земен.
Че всяко същество – и малко, и голямо,
В тоз свят свободно да живее заслужава.
Лек път ти пожелавам и знай, че с тоз урок
приятел верен ме направи ти за цял живот!”

/SneTov, 2009/

9.04.2010 г.

Как искам...




Как искам

Как искам времето да спре,
да си остана мъничка, нищожна.
Как искам да си бъда все дете
и всичко да ми е възможно.

Как искам времето да спре,
как искам аз да надделея,
как искам всичко да се понесе -
към слънцето, към облаците бели.

Как искам аз да полетя
и мрачното и грозно да обгърна
и с мойта златна песен - радостта
аз сивото във цветно да превърна.

Тогава хората ще бъдат по-добри,
тогава и светът ще бъде лесен.
Тогава обичта ще може да цъфти
и да се рее като волна песен.

(едно 13-годишно момиче, 12 април 1994)